КОСМИЧЕСКИТЕ КАТАСТРОФИ
В този сайт са представени
четири от общо шест очерка,
обединени под същото заглавие и публикувани
в последователни броеве на старозагорският
ежедневник "Новина+" през 1994 година.
Материалът е частично редактиран и актуализиран
Предстои включването и на очерк, посветен
на сбъсъкът на кометата Shoemaker-Levy 9 с Юпитер
през 1994г, както и на проведените в България наблюдения
на това уникално природно явление
1. СВРЪХНОВИТЕ ЗВЕЗДИ -
ЗАПЛАХА ОТ ДАЛЕЧНИЯ КОСМОС?
Това, че космически обекти, намиращи се извън Слънчевата система
могат при определени условия да застрашат живота на
Земята е напълно възможно. Това обаче не може да стане по начина,
даден в спомената вече хипотеза на Румяна Асенова-Балард.
/Този очерк е включен в пълния вариант от 1994г./
Когато говорим за заплаха от този род, тя най-вече може да дойде
от избухване на т.нар. 'свръхнова звезда'. Така се нарича
явлението, при което звезди, превишаващи по маса от 2.5 до 8-10 пъти
Слънцето увеличават вдривооб- разно излъчването си до стойности
надвишаващи понякога милиарди пъти слънчевото.
В нашата звездна система (Млечния път) такива взривове са
ставали пет пъти през последните 1000 години - в 1006, 1054,
1572, 1604 и 1667 година. Особена роля за астрономията е
изиграла Свръхновата от 1054 година. В резултат от този взрив дн ес
на това място съществува знаме- нитата Ракообразна мъглявина.
Тъй като обаче свръхновите звезди са много ярки избухвания,
при които светещият обект става съизмерим по блясък
с цялата звездна система (галактика), в която той се намир а, то
много по-често е възможно да се наблюдават подобни
избухвания в други галактики, особено в по-близките от тях. От
1885 година когато за пръв път е наблюдавана свръхнова
в съседната на нашия Млечен път галактика, известна под
името 'Мъгляви- ната Андромеда' до днес са наблюдавани
стотици подобни избухвания. През 1987 година свръхнова
звезда избухна в един от спътниците на Млечния път- Големия
Магеланов облак. Нека обаче да напомним, когато даваме дати
те се отнасят не за моментите на самите явления, а за тези, в
които ги регистрираме. Така например свръхновата в
Магелановия облак, намиращ се на 80000 светлинни
години от Земята всъщност е избухнала 80000 години преди да
бъде наблюдавана.
За разлика от свръхновите, които избухват в другите галактики
и които се наблюдават само с помощта на телескопи, то
избхващите в нашата галактика (Млечния път) свръхнови
не само че са видими с просто око, но и стават съизмерими
по бл ясък с най-ярките светила на нощното небе- Луната,
Венера и Юпитер. Така например известния датски астроном
Тихо Брахе ,съвременник на явлението, отбелязва, че
свръхновата от 1572 година е била толкова ярка, че се е наблюдавала даже
и през деня.
Какво става всъщност с тези звезди, че с тях се случва толкова
драматично събитие ? Няма ли опасност Слънцето да избухне като
свръхнова и да изпрати не само живота на Земята, но и цялата
Слънчева система в небитието?
Както вече отбелязахме, подобно избухване, съгласно теорията
на звездната еволюция е възможно при звезди със
значително по-голяма маса от Слънцето. Това става когато водородът,
чието превръщане в хелий чрез термоядрен синтез окончателно
се изчерпи, т.е. когато звездата наближи края на своето
съществуване. При отсъствието на мощния енергиен
източник (рекцията на термоядрено превръщане на водорода в
хелий), най-вътрешната част на звездата започва бързо да се свива,
а температурата в центъра й достига до 40 милиарда градуса!
Това е съпроводено от настъпването на нови термоядрени реакции,
в резултат на които във вътрешността на звездата се синтезират
всички по-тежки елементи от Менделеевата таблица, кои то се
срещат в природата и милиардократно нарастване на блясъка
на звездата в разстояние само на дни. Около половината от
веществото на звездата се изхвърля в пространството със
скорости достигаща до 10000 километра в секунда. С течени е на
времето от това вещество се обра- зува разширяваща се
мъглявина, в чиито център е избухналата звезда, която пък се
превръща в тяло с много малък обем (до 10 километра диаметър)
и огромна плътност. В това състояние съществуването н а
атомна структура на веществото е невъзможно и то
преминава в особенно, 'неутронно' състояние, а самите звезди-
остатъци от свръхнови се наричат 'неутронни звезди'.
Същите притежават мощни магнитни полета, източник са на
мощни, т ясно насочени в пространството радиолъчения и се
въртят много бързо около оста си. При подходяща ориентация в
пространството радио- излъчването на неутронната звезда
може да се регистрира от земни наблюдатели. То има
строго цикличен ха рактер, подобно на радиопеленгатор,
понеже източникът му , намирайки се на повърхността на звездата,
участвува в нейното околоосно въртене и тогава неутронната
звезда се нарича 'пулсар'.
Какво би се случило ако някъде недалеч от Слънчевата система
избухне свръхнова звезда? Например нека предположим, че това
стане със звезда намираща се само на 10 светлинни години
от нас (95 трилиона километра)?
На небто ще се появи ново , невиждано до този момент изключително
ярко, синкаво тяло, което ще бъде примерно 500-
1000 пъти по ярко от пълната Луна и приблизително
толкова пъти по-слабо от Слънцето. Предметите ще хвърлят сенки от
негов ата светлина. Свръхновата ще бъде мощен източник на
ултравиолетова и рентгенова радиация, като общото количество
на същата сумирана с тази, която идва от Слънцето може да
повдигне общия поток достигащ атмосферата на Земята до няколко
п ъти, но едва ли повече- да не забравяме, че нашата
хипотетична Свръхнова е близо 500 хиляди пъти по-далеч до Земята,
отколкото Слънцето. Ефектът би бил както при по-висок
максимум на слънчевата активност, т.е. нещо което биосферата
би понесла без осо- бени проблеми. За няколко месеца
свръхновата ще отслабне и ще престане да се вижда с просто око.
Страшното ще настъпи няколко века по-късно, когато до
нашата планета ще достигне разширяващата се газова
мъглявина- проду кт на взрива. Електроните и особено
протоните с високи енергии, не само, че ще предизвикат геомагнитни
бури от невиждан мащаб, но също така ще са в състояние да
йонизират голяма част от атмосферата на Земята даже и в приземния
слой. Пр и това положение опасността за живота на Земята би
била съвсем реална.
Според една от хипотезите за голямата
биосферна катастрофа преди 68 милиона години (загиването
на динозаврите), тя е била причинена от свръхнова звезда,
избухнала съвсем близо до Слънчевата система.
Друга свръхнова е избухнала в близост до Слънчевата система
'само' преди около 20000 години, през старокаменната епоха, по
времето на кроманьонските хора и мамутите, при това на
разстояние само 80 светлинни години оттук. Как ли е
из глеждало това явление в очите на нашите тогавашни прадеди?!
Съгласно специалистите по вътрешен строеж и еволюция на звездите
няма опасност Слънцето да избухне като свръхнова. То ще
завърши 'кротко' своя еволюционен път, превръщайки се в
плътна бяла звезда (бяло джудже), но това ще стане след 7-8 < BR>
милиарда години.
2. КОСМИЧЕСКИ 'КАМИКАДЗЕ'
Освен Слънцето, планетите и техните спътници в
Слънчевата система има огромно количество други по-малки
тела - астероиди, комети и метеорити.
Астероидите или както още ги наричат 'малки планети' са
тела с неправилна форма и разнообразни размери ( от 100 метра
до 1000 километра). Те се движат по планетопо- добни
орбити около Слънцето най-вече в пространството между
Марс и Юп итер. Известни са няколко хиляди, но се
предполага, че общият им брой е поне няколко десетки пъти по- голям.
Кометите, бидейки ледени тела, съдържащи примеси от твърди
скални частици, с размери средно от няколко кило- метра биха
могли да се разглеждат като ледени астероиди. За разлика
от астероидите обаче огромната част от тях (около 100
мил иарда) изглежда се разполага в най-външните части на
Слънчевата система и само малка част от тях под действието на
гравитационно-приливни сили от страна на близки до Слънцето
звезди променят характера на своето движение. Те навлизат в
зоната на планетите и приближа- вайки се до Слънцето създават
около себе си газово-прахо- ви глави и опашки- резултат от
изпаряването на леденото вещество. Обикновено приближилите
се веднъж към Слънцето комети остават да се движат в
зо ната на планетите по силно изтеглени елиптични орбити.
Това поражда и известна вероятност понякога да става сблъсък
между комета и някоя от деветте големи планети.
Същото може да се каже и за много от астероидите движещи
се около Слънцето по силно елиптични орбити. Някои
от тях от време на време преминават в опасна близост до
Земята. Такива са астероидите Икар (среден размер около 0.5
километра) , Хермес (около 0.2-0.3 км), Географос (5км) и др.
Метеоритите представляват малки тела, чиито размери са в много
широки граници - от няколко хилядни от милиметъра до няколко
десетки метра. По своя минерален състав те се разпределят
в три основни групи- железно-никелови, каменни и ледени. < BR> Не
съществува строга граница по размери между
астероидите и големите метеорити. Разделение може да се направи
единствено по отношение на начина на регистриране и
наблюдение. Ако обектът бъде открит и наблюдаван с
астрономически уре ди без да е навлязъл в атмосферата на Земята
той е астероид, но ако това стане вследствие на нагряването
и светенето при навлизане в атмосферата то тогава говорим
за метеорит.
В ранните стадии от съществуването на Слънчевата система
( преди около 4.5 милиарда години) тя е била много по-гъсто
населена с астероиди, комети и метеорити отколкото днес.
Стълкновенията с планетите били много често явление, в резултат < BR> на
което масата на същите много бързо нараствала. Следи от
последните етапи на тази интензивна бомбардировка са
многобройните кратери, покриващи повърхностите на
Луната, Меркурий, Марс и Венера, както и на спътниците на Юпитер,
Сат урн, Уран и Нептун. Особено добре са запазени те на
Луната и Меркурий, тъй като тези две тела са лишени от въздушни
обвивки и кратерите не са действували ерозионни
фактори като ветрове, валежи, влажност или биохимически
процеси, свърза ни с живи организми. Значително по- зле са
запазени метеоритните кратери на Марс и Венера- поради
наличието на атмосфери и свързаната с тях ветрова ерозия.
Най- разнообразни и интензивни са руителните за метеоритните
кратери фактори на Земята- освен вятъра, тук действуват още
водата и живите организми. Поради това на повърхността
на нашата планета са запазени, при това обикновено твърде зле
твърде малко на брой метеоритни кратери. Най-големите
измежду тях са падинат а на най-голямото езеро в света -
Виктория, в Източна Африка, падината на езерото Чаб в Канада.
Преди няколко десетилетия под ледения щит на Антарктида
полярници откриха най-големият известен засега метеоритен
кратер на Земята с диаметъ р от около 270 километра.
Що се отнася до най-добре запазения кратер, то той е разположен
в пустинна местност в Аризона. Известен е като 'кратерът
на Беринджър' и е резултат от падането на голям метеорит
преди около 5000 години.
Кратерът на Беринджър
Големите метеоритни кратери, с
размери от няколко до
няколкостотин километра, които дават облика на повърхността
на Луната, Венера, Меркурий и Марс и които, както
посочихме се срещат и на Земята са резултат от падането на крупни
мете орити или малки астероиди. В това отношение рекордът
принадлежи на една обширна низина, открита на повърхността
на Меркурий в средата на 70-те години по снимки от космическата
сонда 'Маринър-10', за която геолозите са единодушни, че е
резултат от сблъсъка на планетата с астероид, чиито размер е бил
не по-малък от 10 километра.
В действителност обаче сблъсъкът на която и да е планета с
астероид , превишаващ 1 километър на съвремен- ния стадий
от съществуването на Слънчевата система е изключително
малковероятно (но не и невъзможно!) явление. През последните
н яколко десетилетия тази опасност бе силно преувеличавана от
масмедиите. Така например прословутото в средата на 60-те
години сблъскване на астероида Икар със Земята на 30 юни
1968 година бе всъщност разминаване между двете тела на
разс тояние 6.5 милиона километра. За да добие читателят
по-нагледна представа за това какво представлява в космически
мащаб това е анало- гично на разминаване във въздуха
на два пътнически самолета, чиито средни размери
са примерно по 50 ме тра на разстояние 25 километра един
от друг.
Неотдавна във вестник 24 часа бе публикувано
съобщение за регистрирано пре- минаване в близост до Земята
на малък астероид. Разминаването е станало на разстояние
180 хиляди километра. Дори и едно съвсем грубо пресмятане
показва, че вс ъщност вероятността за сблъсък е била само 1/900.
По такъв начин коментарът, съдържащ се в заглавието на
статията, че през него ден Земята е била пред гибел е твърде
пресилено.
По отношение на астероидната опасност съществува следното
оптимистично обстоятелство: Астероидите, които
представляват опасност за Земята са сравнително големи
тела и практически не е възможно да се приближат към Земята
без да бъдат дъл го преди това забелязани. Трябва
се има предвид, че съвременната наблюдателна астрономия
не остави нито един неоткрит астероид с размери по-големи
от 100 километра, който да обикаля около Слънцето на
средно разстояние по-малко от 500 милиона километра. Това
означава, че неизвестни астроиди, които биха се
доближили до Земята при всички случаи биха били сравнително
малки тела (не по-големи от няколко километра). Но такива
тела биха могли твърде лесно да бъдат унищож ени или
отклонени с помощта на космически ракети, носещи на
борда си ядрени заряди със средна или дори малка мощност.
Понастоящем съществуват няколко страни, на които подобна
операция е съвсем по силите.
В действителност най-опасни са всъщност най-малките астероиди,
с размери по-малки от 0.5 километра. Без да са в състояние
при падане да предизвикат планетарна катастрофа те могат
да предизвикат пълно опустошение в радиус от стотици
килом етри около мястото на сблъсъка. По принцип тяхното
ранно откриване е много трудно, тъй като това са обекти
с много слаба яркост, поради което даже и при наблюдение
с мощен телескоп те могат да бъдат забелязани само когато
са сравнително б лизо до Земята. Даже и тогава всичко е въпрос на
наблюдателен шанс.
На 10 август 1972 година един миниатюрен астероид (или крупен
метеорит) с размер около 80 метра е прелетял през високите
и средни слоеве на земната атмосфера, разминал се е само
на 60 километра(!) със Земята над територията на САЩ.
Сбл ъсъкът е бил въпрос само на 2 секунди. През 1947 година
един друг миниатюрен астероид с размери около 50 метра, известен
като Сихотеалински метеорит пада в района на Източен
Сибир. Парчетата от неговия взрив във атмосферата са се пръснали
в район със стотици хиляди квадратни километри площ, за
щастие рядко населен. Едно неголямо парче паднало в
коритото на жена, която перяла в този момент край
местната река.
Иначе върху Земята падат непрекъснато малки метеорити.
Повечето от тях изгарят в атмосферата и само по-крупните
достигат до повърхността, понякога причинявайки щети от
местен характер, както неотдавна падналия метеорит край Монреал
(Кана да). Толям метеорит падна в Гренландия през 1997 г, за щастие
в слабо населен район
Средно за едно денонощие Земята получава около
1000 тона вещество от Космоса.
С цел ранното откриване, изучаване на движението и евентуална
превантивна дейност срещу малките астероиди е организирана
международна наблюдател- на програма. В нея са включени
стотици обсерватории и хиляди специалисти по целия свят.
Бъл гария също участвува чрез наблюдателната база на
Националната астрономическа обсерватория 'Рожен' и
специалистите от отдела за Слънчева система към Института по
астрономия. Българският актив досега е откриването на
на повече от 10 астероид а.
3. ВОДА ОТ КОСМОСА
Каква е вероятността за сблъсъка на Земята с комета, голяма
приблизително колкото Халеевата? Отговорът е: веднъж средно на 70
милиона години. Или с други думи за 4.5 милиарада години
откакто нашата планета съществува, такова събитие се е
случило вече някъде около 60-70 пъти. Ако обаче отчетем
обстоятелството, че Халеевата комета е сред големите
представители на този род небесни тела, и че повечето комети
по всяка вероятност са значително по- малки от нея, честотата на
тези сблъсъци е значително по-голяма. Напоследък сред
научните среди е твърде популярно схващането, че Земята е
била заразена с живи организми именно в резултат от падането
на комета ( може би дори нееднократно). В полза на това
становище напоследък на- блюдателната астрономи я даде много
солидни доказателства. Така например в някои облаци
от междузвездна материя, намиращи се в съседство с ярки
горещи звезди с помощта на радионаблюдения беше открито
излъчване от сложни органични съединения, а от САЩ
неотдав на бе съобщено за откриването в подобен облак,
недалеч от центъра на Млечния път и на следи от аминокиселини,
т.е. съединенията, които са 'тухлите' на белтъчините и на
живата материя. В случая много важно се оказва действието на
ултравиолет овото излъчване на горещите звезди.
Като се има предвид, че въпросните облаци са зони на интензивно
съвременно звездообразуване, то следва,че по всяка
вероятност днес
ние наблюдаваме в тях условия, близки до тези при образуването
на Сл ънчевата система. От своя страна кометите, както и
планетите също се образуват в тези облаци. За разлика от
първите обаче, поради своите малки размери и маси в тях
не протичат никакви термохимически процеси на
преобразуване на веществата и химическия състав на
изграждащите ги ледове е близък до този на първичната
междузвездна материя. По такъв начин те са най-вероятните
носители на сложни органични вещества. При падането на комета
върху планета част от съхранената след ката строфата
органична материя може да даде началото на биологична еволюция,
стига физическите условия на планетата да са подходящи. По
всяка вероятност именно това е станало със Земята преди
около 3-4 милиарда години, т.е. живота е резултат на кометни
удари върху Земята.
Било ли е човечеството свидетел на падането на комета върху Земята?
Ако това е станало в зората на цивилизацията, когато човешкото
познание за света е била още в зачатък, как ли би изглеждало подобно
събитие? Нека изхождайки от съврмнни научн и позиции:
да се опитаме да възстановим явлението.
Комета, чиито ядро е с радиус примерно 2-3 км се
врязва в атмосферата на Земята. То съдържа в себе си над
100 милиарда тона вода под формата на лед, около
50 милиарда тона ледове на други вещества и
приблизително същото количество по-твър ди
нелетливи частици с различни размери. Голямото триене
в атмосферата води до бурно изпаряване на ледовете и
отделянето на грамадни количества водни пари в нея. Близо
до повърхността или на самата повърхност на Земята температурата
д остига критичните 2500 градуса. Това довежда до
термохимическо разлагане на водата на водород и
кислород. Следва мощна експлозия поради
известната реакция на 'гърмящия газ'- кислородът и
водородът отново се съединяват, но водата е вече
под формата на водни пари в атмосферата. Сред тях се намират
огромен брой от твърдите прашинки на кометното
ядро, отделили се в резултат на взрива. Тези частици
изиграват ролята на кондензационни ядра, които способствуват
за образуването от водните пари на мощни дъждоносни
и градоносни облаци.
Въздушните течения разнасят парите е прашните частици
само за седмица-две практически по цялата повърхност на
полукълбото, където е паднала кометата. В резултат -
изключително интензивни валежи върху огромни площи от повърхността
на Земят а, съпроводени с урагани и повсеместни наводнения.
Кометата Хиакутаке(1996г)- снимка от обсерватория "Рожен"
Експлозията при падането на
кометата предизвиква мощна
сеизмична вълна, която активизира практически всички големи
земетръсни центрове на Земята. Изригват много вулкани,
които отделяйки още количества пепел, водни пари и други газове
в ат мосферата усложняват допълнително метеорологичната обстановка.
В океаните се образуват огромни вълни цунами, които
опустошават сушата десетки и стотици километри навътре.
Голямото количество прах в атмосферата екранират слънчевата
светлина , и поради това в продължение на дълго време, може би за
години, същата достига до земната повърхност силно отслабена.
Откъде звучи това толкова познато?
Прибилзително така е предаден разказа за потопа в древношумерския
епос 'Книга на Гилгамеш'. Две хиляди години по-късно
това описание е намерило място в Библията в разказа за Великия
потоп и Ноевия ковчег. Описанието за водите изсипали се от
небето, за мракът, настъпил на Земята в дните на потопа,
както и всички други основни детайли са твърде близки до
това, което би се случило, ако падне неголяма комета. Във връзка с това
на всички любители на апокалиптични
разкази следв а да се напомни, всички геоложки данни
КАТЕГОРИЧНО изключват възможността цялата суша да е
била в даден момент под нивото на океана, дори и за съвсем
кратко време. Просто в този случай по цялата земна суша би
могло да се проследи съществув ането на слой от морски утайки,
с присъствие в него на останки от водорасли и морски обитатели
и, което е много важно, този пласт да бъде отнесен към едно и
също време. В земните пластове обаче не е открит и( най-малък
намек за подобно нещ о. Тъкмо това се избягва ако се приеме, че
въпросната легенда е разказ за кометен удар върху Земята.
. Трудно е да се каже, кога това е станало, но е сигурно,
че ако изобщо тази огромна по мащабите си катастрофа се е случила,
това е било д алеч преди началото на шумерската цивилизация.
Споменът за нея е бил обаче много ярък, разказът се е
предавал устно от поколение на поколение за да
бъде записана тя накрая в 'Книгата на Гилгамеш'.
Съществуват несигурни данни за това, че преди 10-12 хиляди
години Земята се е сблъскала с неголяма комета. Мястото на
сблъсъка изглежда е било някъде в Индийския океан.
Тази хипотеза обаче засега не е строго доказана.
4. ЗАГАДЪЧНИТЕ СИБИРСКИ
КРАТЕРИ
30 юни 1908 година, Централен Сибир, около 6 часа
сутринта. Огромно ослепително кълбо със синкаво
бял цвят прорязва небето от юг на север, наблюдавано
от жителите на десетки селища в района на река
Лена.
След кълбото остава огнено-димна следа. В района на реката
Подкаменна Тунгуска яркото тяло започва бързо да губи скорост,
което завършва със страхотна експлозия, оценена на около 20
мегатона тротилов еквивалент. За щастие това става в практиче ски
ненаселен район, на около 60 км от селището Вановара.
Около мястото на падането възникнал фонтан от продуктите на взрива
с височина около 20 километра. Възникнал мощен трус,
сеизмичната вълна четири пъти обиколила Земята. В Иркутск трусът
предизвикал изхвръкването на са- мописеца на лентата на сеизмографа.
Явлението влязло в историята под името
Тунгуска катастрофа, а самото тяло, което я предизвикало било
условно наречено Тунгуски метеорит, в съответствие с
първоначалната метеоритна хипотезяа за неговата природа.
Едва през 1927 година, преодолявайки огромни трудности
в района на Вановара проникнала експедиция от Академията на
науките на СССР под ръководството на Л.А. Кулик.
Експедицията работила на мястото около 9 месеца, изследвала
посоката на повалянето на дърветата, но не открила нито
кратер нито каквито и да са отломки от гигантския метеорит,
който сякаш се бил разтворил в атмосферата.
Липсата на директни следи от падналото тяло станало повод за
възникването на десетки екзотични хипотези - една от
друга по-сензационни. Десетилетия наред те разпалват въображението
на широката общественост, но сред специалистите
предизвик ват само снизходителни усмивки.
Поначало в научните среди се разглеждат само две хипотези за
Тунгуската катастрофа. Първата - метеоритната била бързо
отхвърлена -ако Тунгуското тяло е било метеорит щеше да ги има
и отломките и типичния в такива случаи метеоритен кратер.
Според втората хипотеза Тунгуското тяло е било миниатюрна комета,
която при навлизане в земната атмосфера се е изпарила
в резултат на интевзивната сублимация и термохимино разлагане
на водата, като главната фаза на този процес е протекла под
формата на взрив близо до повърхността. Тази хипотеза се е
приемала винаги като най-вероятна, въпреки, че преки доказателства
в нейна полза дълго време не е имало.
През 1991 година обаче вестник 'Комсомольская правда'
помества сензационно съобщение за открития от професионалния
ловец В. Воронов необичаен кратер, намиращ се в абсолютно
безлюдна и почти непосещавана от хора област в тайгата,
на около 50 км от най-близкото населено място- село Перевоз.
Въпросният кратер е на около 100 километра от мястото
на Тунгуската катастрофа и на 700 километра западно от друг
подобен нему кратер, открит от съветския геоморфолог
Колпаков .
Този втори кратер се намира близо до реките Голям и Малък Патом -
притоци на Витима (Угрюм- река), откъдето получил и името си.
Патомският кратер
Патомският кратер е повече от странен. Диаметърът в
основата
на вала му е около 200 метра, а височината- около 20 метра,
диаметърът на вала в горната част е 86 метра, а в самия център
на вала на кратера се намира възвишение с диаметър 35 метр а
и височина 6 метра. За разлика от
типичните метеоритни кратери
Патомският кратер не е отрицателна форма на релефа, а положителна.
Това ще рече, че ако при метеоритните кратери дъното е под
средното ни- во на околната земна повърхност, както и
при кратерите от артилерийските снаряди, то при Патомския
кратер дъното е знаително над средното ниво на същата.
Направената от самолет снимка на кратера издигащ се самотно
над безкрайната тайга прави изключително впечатление.
Прецизният анализ на възрастта на земните насипни породи на
Патомския кратер показва, че годината на неговото образуване е
1908! И във връзка с това не можем да не споменем и следното
крайно интересно обстоятелство: Когато на 30 юни 1908 годи на
жителите на селищата от района на Лена видели огнено-прашния
фонтан издигнал се чак до стратосферата, то в същия район
е работила експедиция на Руското Географско общество под
ръководството на А. Макаренко. В записките от неговия дневни к
за катастрофата няма нито намек за подобно явление, т.е.
огнения стълб е бил наблюдаван само от жителите< в района
на река Лена, но не и само на няколоко стотин километра оттам.
Това навежда на мисълта, че поначало огромното тяло, пръсна ло
се в атмосферата е дало началото на множество късове, които се
разлетели над огромен район в различни посоки, т.е. на последния
етап различни наблюдатели дават различни сведения за
посоката на движение на наблюдавани Р А З Л И Ч Н И късове на
кометното тяло- едни говорят за движение от юг на север,
други за югоизток-северозапад и т.н. Оттук се и появяват
спекулациите, че Тунгуското тяло 'маневрирало' непосредствено
преди катастрофата,а оттам се прави и предположението ,че е
било извънземен космически кораб.
Геолозите считат,че кратерът необичайната форма и структурата на
материала от кратера край Патом и кратера на Воронов е
резултат от падането на тела, състоящи се предимно от лед,
което пък като се има предвид тяхната възраст води до
карти ната на огромния Тунгуски леден метеорит с обем около
200 хиляди кубически метра, разпаднал се над Централен Сибир
на голям брой късове с различна големина. По-големите от тях,
достигайки до повърхността при наличието на интензивен процес
на изпарение са дали началото на странни кратери от типа на
Вороновия и Патомския.
Тъй като подобни ледени тела са сродни на кометите, то можем
да приемем като най-вероятна тезата, че Тунгуското тяло е било
малка комета с диаметър около 50 метра , вероятно къс от
намираща се в този момент близо до Земята друга по-голяма ком ета.
По това време най-близо до наша- та планета е била кометата
Енке и затова Тунгуското тло се свързва с нея.
Напоследък обаче се появи прелюбопитната хипотеза, според която
Тунгуското тяло е било къс от Халеевата комета, но по
наше мнение това не е много вероятно.
Почти сигурно е обаче, че кратерите на Воронов и Патомския
трябва да се класифицират в новия тип - кометни кратери.
Вероятно в сибирската тайга има още десетки такива, които пазят
спомена за красивото и страшно събитие от 30 юни 1908 година.